Кутия

Бъззз, бъъъзззз, бъъззззз.

Средно голямата, черна муха се блъска в стъклото на прозореца на апартамента, в който живея 2/3 от годината. Прави странни движения. Описва кръгове. Отблъсква се от стъклото, само за да се забие след малко пак в него. Сигурно я боли. Какво ли е да си толкова малък, нищожен, а да имаш пред себе си нещо толкова здраво, голямо. Би трябвало всеки от нас да знае… В сравнение с Вселената, в сравнение с останалото съществуващо, ние наистина сме нищожни. Само ако имаше кой да ни го втълпи… То помага, втълпяването, убедила съм се. Защото сме достатъчно глупави, подчиняваще се, оставящи се на произвола създания. А тези, които не са такива, се чувстват като мухата. Биват ограничавани от глупостта на околните.

Та мухата продължава да се блъска в стъклото. Скоро спира за момент. Чудя се дали се е изморила или просто мисли друг вариант за изход. След малко опитите й за спасение започват отново. Никога няма да разбера кое от двете е. Наблюдавам агонията на горкото създание. Отчаяно иска да излезе навън. Продължавам да държа прозореца затворен. Може би ми харесва да гледам как създанието се мъчи или просто се чувствам като мухата – агонизираща в отчаяни опити за освобождение, докато въздуха около мен се затопля толкова много, че скоро става невъзможно за организма ми да го поеме.
Чакам мухата да намери решение.
Току виж и на мен ми хрумнало нещо.

Тя е като в кутия. Стъклена кутия. Без дупки, от които да влиза въздух, без нито един шум, звук, досег със света извън кутията. Само може да го наблюдава. А отвътре всичко изглежда толкова реално, постижимо. Малки капчици хвърляни от сивите облаци се удрят от външната страна на стъклото. Всичко се движи бързо. Есенни листа хвърчат в пространството като разхвърлени букви върху лист хартия. А мухата просто стои затворена в кутията на разума и се опитва да избяга.

Решавам да помогна. Съвестта ми се пречупи. Отварям прозореца и мухата излита навън. Бива пометена от вятъра. Реалността от двете страни на кутията е различна. Виждам мухата, умираща на перваза на прозореца на терасата на долния етаж. Освободи се само за да умре. Това се казва да не улучиш момента. Може би си е заслужавало. Тези секунди на свобода във въздуха.

Затварям прозореца. Късен следобед е. Въпреки това решавам да подремна. Лягам, завивам се с мекото одеало, затварям очи. Мигове тишина.

Бъззз, бъъъзззз, бъъззззз.

Опитвам се да игнорирам дразнещия звук, а и ме мързи да стана.

Бъззз, бъъъзззз, бъъззззз.

Раздразнениета ми взема превес. Поглеждам прозореца над леглото си. Има муха. Средно голямата, черна муха.
Чувствам се като Господ.

Мухите имат нужда от мен.

 

Август  2012