Ледно

Всичко напразно –

напразно пуста стоях в вековете.

Едничко, едничко исках аз –

на твоя свят да бъда върховете.

 

От хоризонта бавно да пристъпя

към теб и тогава, нежно уморена,

да замръзна в мига, без да видя

нито една врата пред мен затворена.

 

Но обви ме мъглата –

от хоризонта тъмен

светъл изглеждаше денят.

 

И тогава се втурнах устремено

по безшумните пътеки.

Студена бе нощта.

 

И в локви от невинност и поквара тънех.

Копнежа по твоя свят прегърнах.

 

Но тогава ти каза:

“При мен не идвай,

до мен само застани

и тихо в тишината мрачна

запей с онзи глас, изтъкан

от хилядите самоти –

мои, и твои,

бездомни.

Запей!

А ние безпътни, безплътни,

самотни,

бродим и търсим

себе си, жалко…

Бягаме и отричаме,

още сме толкова малки…“

 

И аз в миг замръзнах –

ледена фигура,

студена,

бездушна статуя…

 

Песента ми ти изтръгна,

но мен зад вратата избута.

 

Очите ми страстно мълчат.

Нозете да побегнат копнеят, уви.

 

 

 

И аз ще чакам, ще чакам

часовникът безжалостно да удари

на мойто сърце последния удар…

 

Юни 2013