Помия

Изглежда като детска игра,

докато не осъзнаеш, че играеш само през нощта. Ха!

И не помниш нищо от живота през деня.

 

И не си влюбен, не.

Не вярваш в любовта вече.

Нито имаш вяра у хората.

Нито вяра на хората.

Няма я дори вече тревогата.

 

Нищо няма.

Само игри през нощта.

С непознати приятели,

които коват съдбата ти –

доколкото им позволиш.

 

Градиш или рушиш?

 

Поглеждаш в очите им с най-искрено послание.

А се чудиш дали отсреща те лъжат или не.

 

По всеки въпрос всеки има отношение –

всеобщо пренебрежение.

 

Напиши едно изречение.

Най – истинското изричение,

е казал Хемингуей.

 

И по ръба балансирай,

бих добавила.

 

Само ако помнех как става…

 

Май съм забравила.

 

Оставила.

 

Цигара пак съм си запалила.

 

И думита ми звучат вече по – скоро като лош рап,

 

отколкото поезия.

 

След толкова премеждия

какво очакваш?!…

Още колко ли хора ще разплакваш…

 

И вече едно и също от всеки очакваш.

И втасваш.

 

И гниеш.

 

Отвътре.

 

В средата.

 

Не си позволявам да обвинявам съдбата. Слабо е.

Слаби сме. И сме малки.

Дори когато сме на петдесе.

 

От едно и също тесто сме омесени.

И говоря с битовизми. Вече.

 

Вече не мога да се вричам.

Не искам.

И нищо не искам да изричам.

Но все още мисля, че мога да те обичам.

 

Поне това.

На пук на цялата помия.

 

 

              Юли 2016

 

 

Leave a Reply

Fill in your details below or click an icon to log in:

WordPress.com Logo

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Change )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Change )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Change )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Change )

w

Connecting to %s