Нещо е грешно у всичко човешко.

Нещо е грешно у всичко човешко.

Не искам, не мога. За бога!

Не искам отново да звуча строга…

Не знам какво е угода. За бога!

Искам да отмахна тая тревога.

Щом искам, би трябвало да мога…

Нали?

Не знам къде точно боли. Навсякъде е.

Редки са моментите щастие.

Ще го преодолея, дали?

Казвам каквото ми е. Готово

и подредено е. Глупости! Хаос е.

И безкрайност.

Убиваш с омайност. Не съжалявам.

Просто отпадам –

от себе си и от света.

На никого нищо не мога да поверя. Вече.

Сама си стоя. Не съм в бездна обаче. Гора е.

С дървета столетници и хора неверници.

Не в господ, в себе си не вярват.

Не искат – не могат. Бягат. Бягаме. Заедно.

Хващам ги за ръка, уж да ги поведа.

То една съдба…другата страна

на страницата е същата.

Смъртни сме. Малки сме.

Къде сме, няма значение.

Просто следващото премеждие.

И в паяжини оплитаме се. Но

надеждни сме. Гледаме напред,

но и назад. Емоционален глад.

Цялостен разпад.

Или разпад на цялото.

Душата излиза извън тялото –

когато твориш, когато обичаш –

целият се събличаш.

И наново можеш да се облечеш,

с каквото има останало.

От цялото. От тялото.

Гори и не изгаря. Само се уморява.

И вика. И тича. После пак се съблича.

За да твори, за да обича.

И никога не писва.

Колкото и да не ни стиска –

живота винаги ни привиква. Обратно.

Към себе си, към него, към нея,

не съм убедена, че това го умея.

Друго да правя, не смея –

само да пиша, и да обичам,

и да се събличам. Пред

истинското

и цялото

и тялото.

На спомени навяваш ме.

Та за момента спирам…

 

 

 

да пиша, не да те обичам.

 

                                               Декември 2015

 

e21312c4aaff41e8d27cece162431f3b
by Ed Hodgkinson